Ливадите и днес защо са
раирани като миндил.
В разгара щур на сенокоса
меракът летен ме бе обвил.

Бях сковал си самичък и нар
под навеса в букака опрян.
Чувствах се едва ли не цар,
господар на чутовен Балкан.

Утрото посрещах с ято птици,
и с дъха на росната трева.
Вечер ме приспиваха щурци,
от умора поглеждах едва.

Звезди ме приласкаваха преди
да тръгна, понесъл към къщи коса.
Стотици хиляди блещукащи звезди
нашепваха ми: "Чака те зора!"

И в съня ми - отново ливада -
пот се лее, косата свисти,
а душата, напъпила, млада -
знае само нар, сено и звезди...

30.10.2001 /Свободата, Санчо.../