Тази красавица сребърна, нежна
свежда свенливо маслини-очи,
щом я погалят неволно, небрежно
златните слънчеви, топли лъчи.
Ала царува тя в тъмнината,
гордо огрява заспалия свят
и през нощта осветява земята,
после залязва, щом дойде денят.
Като мома лакомия пълнее,
бързо изпълва свойта одежда.
После отчаяна чезне, слабее,
сякаш косѝ я любов безнадеждна.
Приказна дреме на небосвода,
дала е своя безбрачен обет.
И озарява мрак и природа,
скрила от видело тайни безчет.
© Таня Гулериа Все права защищены