Миг
Изтлява небето под твоите пръсти
и пак се рони неспирно деня.
Душата отново започва да търси
играещи по земята ярки петна.
Една неделимост се крие в очите
от лъч озарени те гледат напред.
Във тях спокойно отдъхват горите
и леко топи се във езеро лед.
Така си различна. И тъжна. И мила.
Събрала и лято, и зима ведно.
Стихиите страшни в себе си скрила.
И устрем на силно черно крило.
Не спирай. Търси. Там някъде в мрака
е твоят неземно истински лик.
Знай, в тъмното най-светлото чака.
Но кратко е. Кратко колкото миг.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Анелия Тушкова Все права защищены
Произведение участвует в конкурсе:
