Мимолетен миг
Застинала в света на чувствата
душата ми е мокра детелина,
все в сърцето ти полепва пустата
и то омеква като бяла глина.
Аз го вая във форми различни
припява ми буйна кръвта,
целувам плътта ти на срички
на лунната примка с мощта.
Усмивка пълзи неукротимо
с панделка мигът завързала,
а тази магичност неотразима
до дъно зората е погълнала.
Нощта огъва своето тяло
в омая страстна прималяла,
летят в космическото цяло
душите ни от огън обладани…
Защо не продължава вечно
този сладък мимолетен миг,
а се превръща във вик далечен
ударил времето с камшик!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
