Мишлета...
Късно следобед, почти вечерта
се спусна гъста мъгла над града
на морските свинчета, които
дрънкаха с звънчета, носейки се
по течението, търсейки спасението
в на шефа одобрението.
Малките им фенерчета блещукаха,
докато се лутаха из тесните лабиринтчета,
застлани с червени килимчета, водещи
към пълни чинийки в техните
собствени тесни бетонни кутийки.
Белите мишлета бяха неспокойни
и завиждаха на морските свинчета
за техните звънчета сладкопойни
и в опити безбройни до тях да се докопат,
се научиха да тичат бързо, ала без да тропат.
Апатията е превзела сивите мишки
и веч не кършат пози и не правят фасончета.
Животът бе дарил ги с пришки и изгорели бушончета.
И на малки котлончета забъркваха гозбички,
за да нахранят със “малкото” своите рожбички.
Прилепите вече не пиеха кръв
и бяха забравили как да летят.
И пристягаха с връв своите ръчички,
чиито вени бодяха с иглички,
Зарад’ крилете те бяха ангели,
макар и пропаднали в очите на всички.
Тук-там се мяркаха плъхове,
с муцуни раздрани, гръбнаци извити кат лъкове,
измършавели ликове, съсухрена кожа, нокти начупени
и зъби избити, стомаси забравили, че могат да бъдат сити.
Изведнъж!!!
Мъглата заплака и донесе дъжд...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Георги Димов Все права защищены
