Като малка се страхувах от чудовища,

отмъкващи във сенките доброто.

Боя се днес от магистрали и кръстовища,

от хора и машини, предвестници на злото.

Убийци безкомпромисни и жалки,

ревящи със мотори покрай мен.

Ах, колко мъка и дечица малки

останаха без майки в този ден.

Цветя на пътя са положени -

„паметниците” на жертви от войната.

В гробове гният днес телата им разложени,

върху им увехнали букети напомнят за тъгата.

Дни на траур и масово негодувание.

Тъй гръмки са, ала за три дни се забравят.

Приказки за бунт, затишие, поредно разочарование.

За миг народът осъзнава се, но отново ослепява.

Докога ще правим жертвоприношения

в чест на гумите, асфалта, глупостта?

Ще вземем ли все някога адекватните решения,

или с любимите ни ще храним пак пръстта?