Като малка се страхувах от чудовища,
отмъкващи във сенките доброто.
Боя се днес от магистрали и кръстовища,
от хора и машини, предвестници на злото.
Убийци безкомпромисни и жалки,
ревящи със мотори покрай мен.
Ах, колко мъка и дечица малки
останаха без майки в този ден.
Цветя на пътя са положени -
„паметниците” на жертви от войната.
В гробове гният днес телата им разложени,
върху им увехнали букети напомнят за тъгата.
Дни на траур и масово негодувание.
Тъй гръмки са, ала за три дни се забравят.
Приказки за бунт, затишие, поредно разочарование.
За миг народът осъзнава се, но отново ослепява.
Докога ще правим жертвоприношения
в чест на гумите, асфалта, глупостта?
Ще вземем ли все някога адекватните решения,
или с любимите ни ще храним пак пръстта?
© Лекса Джорджис Всички права запазени