Моето село
Историята ти не знам.
За нея всеки има собствена позиция.
Не зная кой дори те е създал
и на кого аз трябва да съм благодарна.
Към теб ме води странна страст -
да притежавам всичко най-красиво
и как, когато няма в теб
нещо неистинско или фалшиво?
Към теб ме води и страстта
да те обходя и с очи, и с тяло,
харесвам твойта тишина
ина щурците нежните балади!
Към теб вървя по неотъпкан път,
оттук отдавна никой не е минал.
За всички ти си просто кът,
където да прекарат си живота.
Но толкова е жалко туй за мен,
че никой в теб не вижда красотата,
величието на слънчевия ден,
окъпал във златисто планината.
А долу, скътана и молеща за лъч
от слънцето, лежи реката,
заслушана, изпаднала във плен...
За миг тя сякаш спира и... тръгва пак нататък.
Столетници, навели признателно "глави"
сякаш преклонили се пред тебе,
дали дом на толкоз много птици и мухи,
запълват фона на това опиянение.
Със теб ме свързва каменен стар мост,
наречен символично "На въздишките"
и на носталгията да бъда гост,
за да запомня тук дори тревичките!
С голямо нежелание напускам те, но знай,
ти винаги ще бъдеш във сърцето ми!
И името "Златуша" за мен ще бъде Рай,
не с ангели, а с най-красиви спомени!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Илияна Димитрова Все права защищены
