По повод авто-психодраматизацията

                                      на снощния ми кошмар :)

Моите първи 7 години
започнаха всъщност на 22...
със женственост, скрита зад листа от смокиня,
и все още с наивността на дете...
Изкушено от огъня, който бе наблюдавало,
до неотдавна за него мираж,
но по-любопитно и смело от всякога,
бързо впусна се, с мисълта за игра...

И както честичко случва се,
опари се, дори изгоря
душата, сърцето си –
в тях загнезди се мъката
и остави дълбока следа.
Упои после болката с безполезни заблуди
за розов свят, доблестен мъж...
Нали бе дете! Не можа да събуди
животворния пролетен дъжд...

Отдавна годините 7 изминаха -
деветата кара сега...
Прости се с "безгрижната" детска градина
и пое пътя към зрелостта.
В началото плахо, а после по-смело
разравяше бавно жарта,
незараснали, рана след рана откриваше,
забравени във пепелта...
Насърчавано с помощ и добронамереност,
търпеливо превързваше...
и лекуваше се от глупостта…

Така и до днес... и поредната рана
дошла ненадейно в съня…

Не, не я бях забравила!

Прекалено голяма е.
Просто бягах от тази тъга...

Събудих се бързо
със спомена смътен
за унижение, страх, самота,
за коварния мост,
... уж мое Спасение
от тихата, страшна река;
и измамните снимки,
всъщност маски пленителни
на болката в реалността…

Миг колебание...

и в сражение втурнах се,
този път напълно сама.
Сам предаде се мостът...
Разкъсах заблудите...
... изгоряха в своя фалш и лъжа.

Преминах реката, подмолна и хлъзгава -
опасна за тези, обзети от страх...
За пръв път свободна и независима,
със сладката болка от горчивата истина
и всичко, що преживях.

(28 октомври, 2009 г)

http://www.youtube.com/watch?v=zQ9zycElysU