Напиши ми писмо, ала дълго писмо,
със флумастера от сълзата си истинска,
за да усетя, че дишам и че още съм жив,
не като песен, а като приказка!
Искам да видя с очите си Утрото,
как слиза от хълма на велосипед,
преди да си пръсне главата завинаги,
нарамило своя очукан тромпет.
Слънцето искам да видя как тича!
И Вятърът който си търси подслон.
Винаги – някъде между Звездите.
И винаги с дълъг до кръста балтон.
Искам да чуя – отново реката,
загледан към нейните брегове,
как пее и плаче понякога нощем,
или се сърди от векове…
Та пак да усетя на Лятото зноя
по устните кървави на Есента –
когато те срещнах сама на завоя.
И умирах със тебе до сутринта…