Очите ми са фарове.
В лицемерието
днешно,
прохождането
е болезнено страдание.
Мрачно и студено е,
а аз признавам
уморих се
след толкова  падане
все да ставам
с  вдигната глава
и да продължавам.
(продължението
е извинение за оптимистите)
Думите на мама и татко
си ги пускам вечер,
преди лягане.
Без викове заспивам трудно.
Припомням си какво е
да си малка,
безцветна -
част от тълпата.
Твърде рано научила урока,
че щастие има само
по телевизията
вечер
от осем до десет
в сапунката делнична,
суха -
илюзии в кадър.
Откъснах си
теменуга.
Синя.
Една.
Приличам на нея.
А утре е празник.
Първото  цвете
в мойте ръце,
което е по-малко от две,
не е бяло,
не е за помен, пръст,
нито камък.
Сънувам,
сънища странни.
Събуждам се по  улици глухи,
сиви.
Без изход.
Заспивам между  картони
и вестниците чета ги
първа
по-рано от всеки.
По-богата съм
със сигурност от тебе.
Но защо
беднячка все ме наричат.
Аз имам душа
и тя стига ми
в това вълче време.
Прощавам
още преди да помолиш.
И не питам защо.
Не целувам ръце
заради пръстени.
Не целувам и кръстове.
Сама съм си съдник
и примка,
въже,
и бесило.
Не, не страдам от самота.
Не плача за спомени.
Снимките са само лица,
които, ако можех,
никога  не бих приела
отново в живота си.
Няма истини бели
и черни лъжи няма.
Сънувам,
сънища странни.
Понякога трудно се будя.
Сънувам -
море,
топлина
и как луната се смее.
Сънувам
и чувствам едва,
вятър как  гъделичка  очите ми.
Сънувам.
Бягство без край и начало.
Сънувам,
а преди да заспя си пожелавам -
дано никога не се будя
и чувам татко как казваше,
преди време:
"Монетите не са със две страни,
с една са
и тя  не е чиста винаги,
само понякога."