Морето, морето, морето...
Летен бриз гали лицето и,
пясъкът леко се стича в ръцете и.
Надигна глава. Наблюдавайки гледката
една сълза се стече от очите и.
- Нима има по-приятно нещо от това
да стоиш на брега и да гледаш
вълните с наслада - прошепна тя.
Но отговор не получи, тя и не очакваше.
Загледана в хоризонта, тя мечтаеше...
мечтаеше да остане тук завинаги. Тя бе
толкова щастлива. Тя никога не го беше виждала...
толкова красиво и обаятелно... Не! Тя не искаше да си тръгва.
Морето бе мотивация за нея. То я караше да се
чувства свободна, да пише, да твори.
Тя постигна каквото искаше.
Морето щеше да изпълни нейните мечти.
В следващите дни тя непрестанно
се усмихваше - тя сияеше.
Но случи се така, че трябваше вече да тръгва.
Отиде там, където за пръв път почувства магията.
Където за пръв път пясъкът докосна ръцете и.
Където за първи път се почувства наистина свободна.
В този миг тя усети, че вълните я викат.
Бавно започна да се приближава.
- Не го прави - нещо тихо проговори.
Това бяха последните лъчи, които я огряха.
Тя не ги послуша. Продължи.
Продължи и никога не се завърна.
Тя постигна целта си. Остана при него завинаги.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Йоанна Манолова Все права защищены
