Морфей
Нощта е твоя.
Не знам как си успял,
но си пожънал всичките звезди.
И този урожай в очите си го пазиш.
А аз изтръпвам, че на мен го подаряваш.
Срамува се небето и остава тъмно.
А ти присядаш на перваза ми,
безгрижен за високото и вятъра,
и се усмихваш леко с лунен сърп.
Обичам бръчките около устата ти.
Лицето твое колко ми е скъпо!
Морфей си, знам,
щом виждам те единствено на сън.
Но пръстите ми помнят те отлично
и не намират друг на обич да прилича.
Безумна съм,
но винаги преди да съмне
(сърцето ми тогава те прегръща)
опитвам се от тъмното да те отнема.
Ръцете ми те искат също.
Денем.
И се събуждам влюбена.
Без тебе.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Тошкова Все права защищены
