Морфей
Нощта е твоя.
Не знам как си успял,
но си пожънал всичките звезди.
И този урожай в очите си го пазиш.
А аз изтръпвам, че на мен го подаряваш.
Срамува се небето и остава тъмно.
А ти присядаш на перваза ми,
безгрижен за високото и вятъра,
и се усмихваш леко с лунен сърп.
Обичам бръчките около устата ти.
Лицето твое колко ми е скъпо!
Морфей си, знам,
щом виждам те единствено на сън.
Но пръстите ми помнят те отлично
и не намират друг на обич да прилича.
Безумна съм,
но винаги преди да съмне
(сърцето ми тогава те прегръща)
опитвам се от тъмното да те отнема.
Ръцете ми те искат също.
Денем.
И се събуждам влюбена.
Без тебе.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Тошкова Всички права запазени
