Моя о̀рис!

Аз, вперил в теб щастливото око,

не си отмествам погледа встрани,

от страх, че в този мигновен живот,

дошла при мен, ще отлетиш...

И вдишвам половини въздух,

(да чувам пулса на сърцето си.) 

За малко втриса ме замръзване, 

при мисълта, че търся те с ръце... 

А после някак се опомням 

и този хаос ме подрежда. 

Прииждат чувствата съдбовни 

и в мене връща се надеждата. 

Отдавна имах я за зла убѝйца, 

но мене Господ ме прокле със вяра,

как с нож в гърба и... само вилица, 

да сърбам нечия попара.

И в миговете на любовен глад, 

за обич, дето да лекува болест, 

аз хищно дебнех кръговратът, 

да нареди, че ти да си ми о̀рис... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

09.02.2024