Моята пътеводна звезда

Скитница намираща подслон в хорските души,

спира се, ляга, става и бяга без да се обърне,

смее се и плаче, мечти създава, после ги руши,

веднъж открила своя дом, тя ще се завърне!

Животът я обсипва с хули и милувки,

днес желана, утре на някой ъгъл ронеща сълзи от отчаяние.

Сега извор на любов сред болката онеправдана,

след миг пустиня студена за страст и желание.

Усмивка достойна за този, който се усмихва.

Единствен блян изваян с пастелни цветове.

При мен ще дойде, когато самотен затихна.

Усмивка господстваща над необятни светове.

През дните минавам без мисъл да спирам,

невъзмутимо крачещ през дневни тревоги,

свикнал без надежда напред да се взирам

в сърцето отричащ, че тя по пътя ме води!

Какво не ми достига за да повярвам във нея,

но уязвим като бебе, сякаш вчера се родих,

от допирът и омагьосан като че приказна фея

превръща в сърниче дихание шепотът ми тих.

Лягам си вечер ликуващ от радост че я има,

будя се сутрин, без болка в гърдите проклет,

студ не усещам, лято е за мен бялата зима,

един откраднат миг..и ето, вървя пак напред...