Душевен мрак
нахлува пак
в мислите ми разпиляни,
в чувствата ми окаяни.
Нависоко се издигам,
в тъмнината все по-навътре влизам,
обръщам се назад,
светлината няма я пак.
Нощна картина обрисува небето,
ала тя отдавна бе в сърцето,
мрачна, зловеща, нечовечна,
в красотата си заровена,
за скръб покорена.
Слях се с мрака,
душата ми от тъга чака
отново теб,
ала ти слял си се със своята сянка,
заровен, недостижим,
за любов неуловим.
Ела - нека слети сме в едно, 
в малката красота на тъмното,
когато достигнали сме дъното
на нашата обич,
но недей да се боиш,
в моите очи ти гориш
като откъсната ми възпламенена роза,
от която все пак има някаква полза -
да те виждам и в полумрака
и завинаги да бъдеш един -
непокорим.