Незнайно кога, как и защо,

във малко градче се случило то:

Преди много години, накрай един квартал,

млад човек край пътя седял.

Отпивал от малко шишенце с вода,

пръсти прокарвал през тъмна коса,

поглеждал нагоре към сградите сиви,

а после в небето – към звездите красиви.

Сливащ се плътно със мрака потаен,

той вдигнал поглед към пътя незнаен.

Не го привличала тъй тишината,

колкото чуждото отвъд светлината.

Уличните лампи не греели ясно,

но сенки оставяли по платното тясно.

Сенки, будуващи в тъмната нощ,

единствени там за вечерната мощ.

Полунеразбран и напълно пленен,

човекът изправил се от асфалта студен.

Последен поглед хвърлил напред

и тръгнал, следван от своя силует.

Не щеш ли обаче след крачка една,

напълно огрят от лунна светлина,

за миг той се спрял и трепет усетил,

след което станал на пепел.

.

Под улични лампи и сенки неподвижни,

единствени будуващи в квартала безгрижен,

вятърът духнал и отвял пепелта

и спомен от нея не останал в нощта.

Но алеята, все така мрачна, задушна,

била като сън за дете малодушно.

И не човек бил скитника пленен,

а сянка на клетник след поредния ден.