Мрак                                                                                                                                                Сама съм и свивам се във тъмното.                      

На две се сгушвам тихо под одеялото,     

усетило вече страха ми.                    

Трепери сърцето, трепери душата ми,     

превива се под тежестта на мрака.           

Застинала тихо, свита на кълбо,                      

не смея да дишам.

Душата ми, свикнала лошо да чака,

бавно умира.

Не искам аз да оставам сама.

Не искам аз тъмнината.

Тя плаши ме, обзема ме цялата.

И треперя, и плача, и пак съм сама.

Защо ли животът ми толкова лош е?

Къде съм сгрешила, къде?

Със първия дъх да се боря,

да бъда човек. 

Безсилна съм, вече не мога.

Ще се предам на тъгата,

на мрака, който ме свива и стяга,

в нощта и деня.

Аз нямам душа, аз съм предметът 

на вашия ден.

Тих и безмълвен, празен поглед

и студено сърце.

С усмивка, скована и тъжна,

дарявам аз вашата личност.

Към мене добри сте, а аз съм безлична.

Бездушна, студена и твърда като сива скала.

Сърцето нежно се в мене изгуби,

забрави какво е да имаш душа.