Аз стисках ръката за сбогом

и галех лицето със сълзи,

но тя си остана студена,

а то не потрепна дори...

Защо животът ни така протече,

защо съдбата ни така реши,

че с нас не трябва да си вече,

че рана в нас ще да кърви.

Очите ни за теб се взират,

душите ни за теб горят,

словата ни за теб не спират

с любов и мъка да мълвят.

Когато в къщи влизам вече,

на прага няма да си ти,

на друго място ще те срещам,

където вечен спомен ще да си.

Защото спомените не умират,

защото спомените са до гроб

и те с тебе ни събират,

и те с нас ще да умрат.