На...
Аз стисках ръката за сбогом
и галех лицето със сълзи,
но тя си остана студена,
а то не потрепна дори...
Защо животът ни така протече,
защо съдбата ни така реши,
че с нас не трябва да си вече,
че рана в нас ще да кърви.
Очите ни за теб се взират,
душите ни за теб горят,
словата ни за теб не спират
с любов и мъка да мълвят.
Когато в къщи влизам вече,
на прага няма да си ти,
на друго място ще те срещам,
където вечен спомен ще да си.
Защото спомените не умират,
защото спомените са до гроб
и те с тебе ни събират,
и те с нас ще да умрат.
© ПЛАМЕНА МИТЕВА All rights reserved.
