На Йордан Йовков

Сякаш него го няма  -

а навред го откриваме,

без да искаш,

                  ей тъй –

той при тебе пристига…

как селяшката болка

и войнишката мъка

може толкоз

                  сърдечно

пред нас да разкрива?

И се чудиш  - от где

е успял да прикъта

тази чиста човечност

във душата си нежна?

Как можал да извае

онез образи скъпи

и добротата човешка

 да обича всевечно?

А бялата лястовица?

Нима ти не я гониш,

нима ти

не я търсиш

                  по широкия свят –

и не спираш във хана

да погледаш Сарандовица,

преди да потеглиш

                  по дългия  път? 

Нима ти не очакваш

 като оня Люцкан –

да получиш едно цвете…

                   ей тъй… от сърце…

А нима не ще плачеш

пред гроба на Галчев?

А нима не си търсил

                   най-добрите ръце?

Ти бързаш – напред

                    устремен към отвъдното

и се чувстваш

                    понякога

                                 толкова сам;

и забравяш дори, че там  -

                    някъде в бъдното,

ще поискаш да влезеш

                    в онзи йовковски храм!

Ще поискаш да сложиш черта

                                  на живота си

и претеглиш доброто и злото

                                  в душата,

да пречистиш от теб греха

                                  и вината си,

за да тръгнеш отново щастлив

                                  по Земята!

Тогава послушай

                     онез омайващи звуци,  

които старият майстор

                     изпя от душа

чрез красиви,

                     изписани,

                                  чудни

                                           каруци

и ще видиш,

че над всичко стои Тя –

                                   Любовта!

15.07.1989г., Троян