На майка ми...

Не мога днес да не започна, Мамо,

с таз дума истинска - ПРОСТИ...!!

Прости, че мислих се за тъй голяма,

нали съм майка, тъй както беше ти...

Сега ти пиша тези редове, съзнала,

че майката е свято същество,

ранима, крехка, нежна, сляпа,

безкрайно смела, бранеща живот...

Таз участ наша майчина, проклета,

донася много незаслужени беди,

ний жертваме света зарад детето,

забравили тегоби и злини...

Ний борим се да съхраним небето

над техните окаяни съдби,

обричаме се, борим се до края

да ги спасим от всякакви беди...

И правим се на силни и непобедими,

държим се, здраво стиснали юмрук,

да вдъхнем сигурност в лица любими,

да знаят, че врага ний можем да сломим...

Едниствена отплата за товара

в очите детски тайно да четем,

в прегръдките, тъй сладки, до премала,

да ни изпепелят, пък после, ако ще да мрем...

Потъвала съм в приказките сладки,

прости ми, Майко! Чак сега разбрах...

Разбрах, когато станах майка,

когато точно като теб раздавах се до край...

Не се сърди, не ме кори без мярка,

не можеш майката да разбереш,

че свикнал си от нея сал да взимаш,

не се налага нищо да дадеш...

Това безценно е, сега го зная,

когато липсва ми ужасно обичта,

когато плаче дъщеря ти слаба,

да я притиснеш нежно до гръдта...

Прегръдка като тази друга няма,

прегръдка, нежно галещ благослов,

прегръдка, за която дума няма,

прегръдка, единствено даряваща живот.

И мисля си, защо пропусках, Мамо,

поне частичка малка да ти дам,

не съм си и помисляла, че някога ще те загубя,

планът ми беше да съм с теб до край...