Исках с мене поне мъничко да се гордееш,

да бъдеш до мене, когато бързичко растях.

Искам много "дядо" аз да те наричам

и да носим на баба заедно цветя.

Исках заедно да гоним синевата,

да играем до късно заедно навън.

Да ми разказваш, как си се борил с тугата,

но как останал си с борбен дух.

Но нищичко заедно не можахме да направим

и тук ще каже някои сега - ами съдба,

но трудно човек се примирява, дядо,

и празнотата расте в човешката съдба.

Сама гонех аз синевата,

сама играех и навън,

само тичах  по полята

и играех с теб само на сън.

Сигурно си ме гледал отдалече,

сигурно играел си и с мен навън,

тайно бранил си ме вечер

или може би нищичко не си видял.

Много години изминаха се вече,

виж ме, пораснала съм, вече съм жена,

но тебе винаги пазя, дори да си далече,

ще те нося в моята душа.