Спи до мене непробудно
някаква жена
И на мен, и на нея й е чудно
коя е тя сега?
С години тя се крие
И претърсва прашните места
- ще се скараме ли ние?
Провиквам й се аз,
Но отговор не чувах час след час.
Чувам я, че ходи,
но не правя опит
да извикам,
но , ето я,отново броди
из спомени,без които
не мога да привикна.
Обикаля, търси,
внимавателно оставя пръсти
По безжизнени нерви,
по споровете дребни.
Кротко гледа и мълчи
Приседнала стене,
облята в тъмни лъчи,
в които слива се и денем.
Колко общо има между нас:
разруха, стихия, метеж,
но къде е нейният глас?
Нещо я тревожи,
че дори и мен измъчва.
Жаждата да я изгоня уталожих,
зов за помощ сякаш тя излъчва.
Вгледах се отново ...
Че как не я познах?
С години шета неуморно
тази някаква жена,
пее свойта песен волно...
Мъка, ти ли си това?
© Мария Коцева Все права защищены