Спи до мене непробудно

някаква жена

И на мен, и на нея й е чудно

коя е тя сега?

С години тя се крие

И претърсва прашните места

- ще се скараме ли ние?

Провиквам й се аз,

Но отговор не чувах час след час.

Чувам я, че ходи,

 но не правя опит

да извикам,

но , ето я,отново броди

из спомени,без които

не мога да привикна.

Обикаля, търси,

внимавателно оставя пръсти

По безжизнени нерви,

по споровете дребни.

Кротко гледа и мълчи

Приседнала стене,

облята в тъмни лъчи,

в които слива се и денем.

Колко общо има между нас:

разруха, стихия, метеж,

но къде е нейният глас?

Нещо я тревожи,

че дори и мен измъчва.

Жаждата да я изгоня уталожих,

зов за помощ сякаш тя излъчва.

Вгледах се отново ...

Че как не я познах?

С години шета неуморно

тази някаква жена,

пее свойта песен волно...

Мъка, ти ли си това?