27 сент. 2012 г., 10:42

На Титаник 

  Поэзия » Философская
818 0 1

Безброй преплетени съдби

в миг разделят се бързо, без утеха.

За кой ли път, уви, виновен е човека.

 

А там, в каютата, на пост,

в захлас заслушан капитана,

очаква той неканен гост,

водата-съдница вещае вледеняваща промяна.

 

И с гръм и трясък тя нахлува, без да пита,

човешката им воля да изпита.

Удавени заглъхват клетниците, вик след вик

на сцената на изроден човешки цирк.

 

А лентата препуска без да спира

и време няма,  детето веч умира.

Потъва и една ръка,

държала някога на Купидон лъка...

 

В едно затупкват две сърца,

преди едното да "поздрави" смъртта.

Целувки страстно се разменят,

а пред очите им причерня ли, причерня...

 

Един от двама им не ще да издържи,

но цял кораб не би могъл дори...

 

Копнеещи, очите им примигват във тъмата.

Изречени, молбите им отекват в тишината.

Една любов, неистово желана,

в метален гроб вовеки прикована.

 

Само споменът за любовта остава

в женското сърце.

Докато не преживеят го отново двама

в обятията на божествени ръце.

 

 

 

 

© Костадин Пулев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Поздравления! Прекрасно! Дълбоко чувствено и завладяващо човешко! Фин изказ и проникновена мисъл!
Предложения
: ??:??