Бих предпочел
да те нося закътана
скришом дълбоко в сърцето си.
Да си вземам по глътка
от теб, за да свършва по-бавно
животът, със който флиртувам.
Не отивай далече, тъга,
обаятелно тъжна.
Тази наша измислена близост
ми липсва.
Ето виж:
ослепях все назад да се вглеждам,
без да знам, че следите ти
водят към спомена.
Не бъди и сега
преднамерено-чужда.
Оглушал съм от вечното твое
мълчание....
От взаимност брегът
е полуразрушен,
а вълните стоят -
на тъга разстояние!
© Ивайло Терзийски Все права защищены
е полуразрушен...
Идвам при твоите стихове, жадна за мъдростта ти, за щедрата и наситена емоция, за красотата на словото, за достойнството на позицията ти - човешка и творческа! Благодаря ти за тези мигове!