Омръзнаха ми всякакви кантари,

претеглените чувства... суета,

събудиха се болки, нелечими, стари

душата ми е стая без врата...

Зазидани са там обиди, прошки

любови изживяни, не съвсем...

и плъзнали из мен като стоножки,

ме карат да се влача по корем...

От болка да се гърча и да стена,

да ритам с ярост в този лабиринт,

да искам просто да съм преродена

и пак щастлива за един момент.

Противна ми е вече тази роля -

претеглена през твоите везни,

към тебе да клони, по твойта воля,

теглилките от чувствата махни...

Не казвай колко точно да обичам,

везните не докосвай със ръка,

че колкото душата разсъбличам,

по-тежка става твоята съдба.

Не искай да доказвам обичта си,

лишил си ме от плътска страст,

останала със тебе... до смъртта си,

какво ли още да доказвам аз...