Небето – разтопено олово,
със тежки капки дъжд заваля
и стъклата отсреща отново
потънаха във гъста мъгла.

Тя пълзи и със влага покрива
там, по пътя забързан човек.
Вместо сняг, че още е зима
все ръми притъмняло небе.

Вземам в ръка боичката синя
и на листа ми – стих в синева
не искам пак мъгла да покрива
отново тука пристигнал денят.

С жълто изписвам лъч към земята
и затоплена тя засия.
В сиво пратих дъжда и мъглата,
но… за усмивка нямам боя.

Усмивка може само душата
да показва – от нея дошла,
а до тогава с листа в ръката
аз на всички ще дам топлина!