Набъбна споменът...

Разпука се...

Кърви...

Прелисти младостта...

Очи, съдби...

Втечнено влюбени, удавени почти...

И клетви вречени в зори...

Молитви към безкрая

за мигове, сравнени с рая...

И пролетно, зародишно, утробно...

Приятно, даже някак си удобно...

А споменът пълзи...

Докарва тук мъгли и дъжд, порой...

Крещящо празен...

Като след запой...

Събиране, разделяне, множене!

Математически безценен...

Строшено от двуколка колело.

Попарена трева...

Въпрос: защо?

И есенно, но цветно, плодородно...

Обичам те! „Мерси, подобно!”

Докопа ме тоз спомен...

И се сляхме...

От слънце ли, от сняг ли избледняхме.

Контури, сенки, силуети...

Безсъние...  от пътища поети...

И цветове се сливат, става черно-бяло.

Предателство разтресе мойто тяло.

Кристалите се пръснаха, обрат...

и заживях... във паралелен свят...

Притихна споменът красив ... и се потули...

Като елха, изхвърлена през юли...