Дъжд вали. Дъжд вали... Ще измие ли

кръвта по асфалта, омразата в очите ни?

Дъжд вали... Кални локви...

От обувките – мръсни следи.

Дъжд вали. Тропа по покриви,

по олуците тича и

се стича в канала.

Там приключва устремения му порив

към ново начало.

Дъжд вали. Всеки ден, всяка нощ.

Неуправляем.

Някъде – тих. Някъде – страшен.

Но е нужен.

За нивите, за житата, за хляба.

И за въздуха прашен.

Бурния, мръсен дъжд ми напомня,

защо ли, защо ли –

за площада с настръхнали хора –

освирепели, озверели - без бъдеще пак.      

Оглеждам се гузно и мисля –

това ли са тези, за които Алеко

някога гордо шептя:

„Шапки долу! На колене пред българския народ!”

Дъжд вали, тропа по покриви.

Аз коленича и се моля на бога:

Боже, спаси ни от непознатия, лъган

и незнаещ какво иска народ!

Дъжд вали. Все вали и отива в канала.

Ставам. От очите ми капят сълзи.

Плача за теб, разпъвана

надясно и ляво, България.

Дъжд вали. През прозореца

слънце наднича. Март е.

Надежда – за после....