нашето най-голямо мълчание
е когато крещим от болка
виждах - ден след ден
как все повече избледняваш
овехтяла снимка в рамка
а дървоядите стенеха всяка нощ
с все по-мътни ириси
от изпразването на отлитащите мигове
за теб спираше часовникът
дано успееш навреме
да си спомниш как ухае пръстта,
а не бе забравял

пиех кафе след кафе
не ми помагаше да се събудя
само утайката се слягаше
в уморени завъртулки
от черно и бяло на дъното
(с предупреждения за китайците)
а кутията цигари високочестотно
предупреждаваше как живота убива
още приживе и така всеки дим бе
посока за временност
еднопосочен билет към неизвестността

сега и понякога в летните вечери
се срещаме тримата - аз, ти и смъртта
за да изпием по една студена бира
и да се посмеем над парадокса
как най-лошото се случва на другите
защото винаги има и по-зле от нас
най-гръмогласно се смее смъртта
разбира се, защото бяхме живели
размахвайки своя еднопосочен билет
като пропуск към вечността
ти се усмихваш и обърсваш
капчиците пот от лицето си,
а аз мълча както винаги