Някой ден ще се върна назад. По неписан закон
още блудният син свойта истина дири.
Ни възседнал орел, ни осел, ни Троянския кон,
ще дотътря пеша, дъх извил над скали и баири.
Но дали ще узная защо съм изобщо дошъл:
лесно прошка да взема, да вдъхна утеха?
Няма как да прецапам през двора - изгубил се вълк -
и да кротна на ореха в сянката рехава...
щом додето ме стигне пред къщата мирисът на
стръкче люляк, презрял златен грозд или слама,
изведнъж ще ме люшне, досущ като морска вълна,
незменната топла и щедра прегръдка – на мама.
И мъжът в мен до жълъд или до трохичка смален
ще приседне на кьошка край гозби и вино.
И ще пита смирено: какъв е най-светлият плен,
ако не свободата да имаш Родина...
© Ивайло Терзийски Все права защищены