Най-светлият плен
Някой ден ще се върна назад. По неписан закон
още блудният син свойта истина дири.
Ни възседнал орел, ни осел, ни Троянския кон,
ще дотътря пеша, дъх извил над скали и баири.
Но дали ще узная защо съм изобщо дошъл:
лесно прошка да взема, да вдъхна утеха?
Няма как да прецапам през двора - изгубил се вълк -
и да кротна на ореха в сянката рехава...
щом додето ме стигне пред къщата мирисът на
стръкче люляк, презрял златен грозд или слама,
изведнъж ще ме люшне, досущ като морска вълна,
незменната топла и щедра прегръдка – на мама.
И мъжът в мен до жълъд или до трохичка смален
ще приседне на кьошка край гозби и вино.
И ще пита смирено: какъв е най-светлият плен,
ако не свободата да имаш Родина...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
