Някъде из мрака

Празни думи изпълниха бездънната ми вяра,

вяра вечна и искрена, но нежелана.

Една врата със златна ключалка

се отвори и затвори с престорена милувка.

Заключих я, но не бе само врата, а съкровена мечта

захвърлих ключа на дълбоко в своята душа,

но ти струши, разделящата ни врата - 

разхвърли треските ѝ в хаоса на нощта,

с целия си гняв разруши една съдба.

Една година се превърна във вселена от копнежи -

бе подредена с обич като пъзел от мечти,

но ти я захвърли, като цвете на гроб,

красиво преди, но сега на смъртта роб.

Захвърли я – не с ярост, а чрез забрава

като детска играчка със загубена стойност и име.

Две загубени души се лутат в мрака -

не сме аз и ти, а това което можеше да ни чака.

Миналото е сладко, настоящето боли -

бъдещето вече го няма, нали?

С думи въоражена съм, но зная

да вярваш, че времето лекува е като да скочиш в бездънна яма.

Вярвайки, че любовта ще ме хване е лъжа,

но твоята безвярна обич, беше любимата ми измама.