Някъде из мрака
Празни думи изпълниха бездънната ми вяра,
вяра вечна и искрена, но нежелана.
Една врата със златна ключалка
се отвори и затвори с престорена милувка.
Заключих я, но не бе само врата, а съкровена мечта
захвърлих ключа на дълбоко в своята душа,
но ти струши, разделящата ни врата -
разхвърли треските ѝ в хаоса на нощта,
с целия си гняв разруши една съдба.
Една година се превърна във вселена от копнежи -
бе подредена с обич като пъзел от мечти,
но ти я захвърли, като цвете на гроб,
красиво преди, но сега на смъртта роб.
Захвърли я – не с ярост, а чрез забрава
като детска играчка със загубена стойност и име.
Две загубени души се лутат в мрака -
не сме аз и ти, а това което можеше да ни чака.
Миналото е сладко, настоящето боли -
бъдещето вече го няма, нали?
С думи въоражена съм, но зная
да вярваш, че времето лекува е като да скочиш в бездънна яма.
Вярвайки, че любовта ще ме хване е лъжа,
но твоята безвярна обич, беше любимата ми измама.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елисавета Карамфилова Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ