Бързо нарисувай любовта.
Дланите пияни да свирукат.
В стряхата на къща без деца,
слепи животинчета да гукат.
Тръгвай по нетъпкани поля,
с куфар от парчета за целуване.
Тези апатични времена,
тихо ни подтикват да робуваме.
Пламъкът издялка небеса.
Твоята пътека очертана е.
Камъкът топи се пред солта.
Бавно разсъбличаме ли блянове?
Леко се отдръпвам – не боли.
Иде край на мъката вековна?
Тежък рай от думите отровни,
плаче до затворени очи.
© Димитър Драганов Все права защищены