Тя бавно пристъпи прага на вратата,
с поглед – замислен, плах, неуверен.
Сърцето и́ силно тупти... Ще се пръсне!
Каквото е търсила, май го намери...
Какво ли е търсила тази госпожица?
Чувства, копнежи, емоции, страст?
Прашната стая бе нашето място,
в което секундите ставаха час...
Тихо крещи до нас метрономът.
Ние не чуваме... Сякаш сме глухи.
Има ли смисъл да ви напомням,
в нашата стая какво се получи?
Нещо подобно на филма ,,Титаник’’.
Пътувахме бавно в море от любов.
Тя беше принцеса, аз неин избраник.
Животът, признавам, не струваше грош.
Тя бавно пристъпи прага на вратата.
Погледна ме с поглед на нимфа изящна.
Актриса, готова за сцена позната.
Стартът е даден! Завесите падат.
Стъклата от срам си закриха очите...
Тя беше актриса, а аз – режисьор...
Снимахме бавно, но енергично,
филма магичен, наречен – Любов...
© Димитър Драганов Все права защищены