Насън те има, ала будна ли съм,

       изчезваш - сякаш през невидима врата.

       Докосват и се гонят погледите влажни,

       пълни с толкова тъга.

       Изгаснали сега са техните пожари,

       сломена е отново човешката душа.

       И живеем в сън сега,

       отмити спомени ни мъчат пак.

       Сърцето прокърви едва,

       обладано пак от болката една.

       "Стига си ме мъчила, съдба,

       не стига, че пожара угаси отрано,

       остави ме да сънувам..."

       Да сънувам как те има,

       ала, будна ли съм,

       да изчезваш през невидима врата...