Насън те има, ала будна ли съм,
изчезваш - сякаш през невидима врата.
Докосват и се гонят погледите влажни,
пълни с толкова тъга.
Изгаснали сега са техните пожари,
сломена е отново човешката душа.
И живеем в сън сега,
отмити спомени ни мъчат пак.
Сърцето прокърви едва,
обладано пак от болката една.
"Стига си ме мъчила, съдба,
не стига, че пожара угаси отрано, ...