Наведох глава и заплаках.

Плаках за теб...

Отчаяно като вълк виех и лазех без сила.

И се молех нещо в мен да спре, да си отида...

Молех Господ да ме прибере...

Такава болка... Чудех се дали ще оцелея...

Затварях, отварях очи...

и на тъмно и на светло стоях,

а там все ме чакаха двете зелени очи...

Протягах ръка с надежда да докосна лицето...

И я прибирах недокоснала, празна, без сила...

Ще се боря за тебе отново...

Но половин човек има ли сила да се бори?

Видях душата си, усетих кога и тя си отиде...

А сърце аз отдавна си нямам, то цялото твое е...

Нямаше ме... да, когато бях ти нужна.

Но сега съм тук.

Такава... Истинска...

Сега съм тук, но съм сама...

Минахме и двамата през ада,

за да сме сега далеч един от друг...

Мога ли да позволя това?

Но ме боли и нямам сила

да събирам парченцата от това, което бях.

Бях, да. Защото, когато ти си отиде,

отне това, което бях...

Отне ми цял един живот.

И няма начин как просто...

ей така да те забравя...

Не съм способна

и не съм готова за живота си без теб.

Да продължа напред ли?

Не мога и не искам.

Нямам желание дори сълзите да изтрия.

И неусетно нощта се е превърнала във ден...

Страшен, черен ден...

Дано да е последен!

И се замолих на някого да ме вземе,

да се свърши вече.

Да спре да боли.

И тогава до мен спря непозната жена.

Тя каза ми: “Избърши си сълзите.

Човек се учи и с болка да живее.”

Само дето аз от днес не съм човек

и нямам живот, за да живея.

Живот беше той, а сега го няма.

Просто така...

С няколко думи си тръгна,

а аз без думи заплаках там, до стената...