Не чакам никой
Не чакам никого, но все поглеждам
иззад стъклото, сенките са живи,
превърнати във спомени, които скривам
във мисли спътници - мъгливи.
Със длани трия потното стъкло,
дъхът ми е насечен, парещ.
Въздъхвам. Облачето е перо,
което нещо мое с пръсти пише.
Защото тъжно е и става сиво.
А сивото размива думите.
Следите им се стичат по стъклото.
Нима е дъжд, или са ми сълзите.
Здрачи се, падна възнак тъмнина.
Придърпвам тънката завеса.
И сплитам в пръстите си тишина,
обгръщам спомена и му говоря...
Ни студ, ни болка... но е празно.
Обгърнала със длани коленете,
заспивам на кравай и тихо, тихо
стенанието се превръща във моление.
Събуждам се, нима се тропа вън,
навярно съм сънувала, че чакам някой.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
