Не чакам никой
Не чакам никого, но все поглеждам
иззад стъклото, сенките са живи,
превърнати във спомени, които скривам
във мисли спътници - мъгливи.
Със длани трия потното стъкло,
дъхът ми е насечен, парещ.
Въздъхвам. Облачето е перо,
което нещо мое с пръсти пише.
Защото тъжно е и става сиво.
А сивото размива думите.
Следите им се стичат по стъклото.
Нима е дъжд, или са ми сълзите.
Здрачи се, падна възнак тъмнина.
Придърпвам тънката завеса.
И сплитам в пръстите си тишина,
обгръщам спомена и му говоря...
Ни студ, ни болка... но е празно.
Обгърнала със длани коленете,
заспивам на кравай и тихо, тихо
стенанието се превръща във моление.
Събуждам се, нима се тропа вън,
навярно съм сънувала, че чакам някой.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
