Пак започвам да ти пиша,

след секунда пък преставам.

Пак по теб въздишам.

Ах, колко глупава съм само!

Пак си взимам телефона

и набирам номера ти бързо.

Изведнъж затварям и се чудя:

“Божичко, какви ги върша?”

Пак дочувам аз гласа ти.

Онзи глас от тишината...

Той е винаги в ума ми,

той разкъсва ми душата.

Пак е юли, пак е лято,

А нещо в мене все повтаря:

“Изгони го от ума ти,

избий си го и от главата!”

Съвета - непознат, не го приемам.

Тази вечер пак за теб си мисля.

И пак на себе си се чудя -

колко още аз ще те обичам?

И днес съм още под магия лоша.

Ах, любов! Защо го правиш?

Спри ме, направи сърцето ми от камък!

Спри ме, не допускай да се влюбя!

Но нещо тихичко ми шепне:

“Не се залъгвай! Ти си си такава...

Влюбиш ли се, се надявай

сърцето да ти върне той обратно...”