Сред сънища копринено нежни

се лута моята объркана душа.

По пътища белоснежни колебливо крача сама.

Косите ми разпиляват се небрежни,

търсещи пролука в хватката на студа.

Над мен се спускат мрачни, ледени облаци от тъга,

и в миг сърцето ми замръзва,

докоснато от пелерината на снега.

Като странница бродя по улиците сама

и обгръща ме завесата на нощта.

Сред тишината звънтят само моите стъпки -

притихнал е в бледна завивка града.

От студенината побиват ме тръпки,

но ръцете ми нежно докосват леда.

Срещу мен като сияние нежно се явява жена -

с посребрели коси и посиняла уста.

Очите й приютили са здрача,

а надолу се спуска съвършена снага.

Докосва ме едва доловимо, но дишам едва.

Плавно потъвам в обятията на студа.

О, сияние неземно, подари ми смъртта.

Със земята сравни ме и извай ме отново от лед,

аз твоето място жадувам да заема -

не искам повече да бъда човек.