Дори, очите си, и двете да пробода,

за да не мога да те виждам,

в съзнанието ми ще се явяваш...,

ликът ти там е запечатан

и ме подтиква за тебе да копнея...

Дори и сърцето си на части да разкъсам,

за да  не мога да те чувствам,

в душата си те нося,

не мога да те забравя...

Дори и забвението на смъртта

да ми даде покоя на забравата,

да ми даде покоя тъй желан...,

аз ще те помня - за следващият си живот,

за другата реалност,

за да те търся ....

А в този –

намерих те, видях те, почувствах те,

но твърде късно...

Да се откажа? – Как? – А трябва ли...?

                                      Не мога...