Не те попитах – В теб защо ме няма?
Като отминал сън на сутринта – изтри ме.
Превърна ме в поредния... и толкоз...
Във списъка със Нищо – нареди ме.
Не ме попита – Още ли боли ме?
И от презрение раните кървяха.
С предателства посипа същността ми,
забити като ножове бодяха.
Не те виня. Ти просто си такава.
Надменна и суетна. И неистинска.
Със мания – фалшивост, без обичане.
Обречена на самота... единствено.