В гора дълбока пълна с цвят
Аз гледайки в небето виждам тъмен мрак
И страх изпитвам аз вроден
От тъмното, нощта и тъгата в мен
Мъгла дълбока вдига се в гората
Люта, гъста и задушна като съдбата
Съдбата аз да бъда сам във мрака
Съдбата аз да се лутам в гората
И облаци тъмни изпълват в траур небесата
Сякаш канят в гората, великата със Косата
От страх побивам се и прескача моето сърце
Сякаш съм уплашено дете
И вълци вият бясно в долината
Изпълват като топови удари тъмнината
Над мен ято гарвани в кръгове танцуват
Като деца на площадка те лудуват,
И нощта огласят с гласовете техни
Пеят те своите тихи песни,
И всичко в този мрачен лес
Ми споделя една и съща вест,
Че годините летят и времето гори като лист в пещта,
Че живота тече и в края ни чака всесилна Смъртта,
Че ний на този свят велик,
сме нищо повече от просто миг,
Че буките вечни, когато се превърна в прах,
Ще стоят след мен сами във този мрак,
Че макар и аз да срещна моят край,
И дори и да съм във небесний Рай,
или във дивий Пъкъл да се мъча,
През шубите горски ще прониква лъча,
Лъчът огнен от луната светла
И когато моята душа е обречена на мрака
На небето ще продължава да гори Луната,
Ох защо сме ний на Земята?
Защо всеки го е страх от тъмнината?
И всеки в своята гора се лута,
И търси пътя си в заблуда.
Това ли е целта на тоз Живот голям?
Да сме обречени на вечний страх?
Или да търсим ний нашето място в течащото време
От самото начало, когато сме просто семе?
Ех Живота странно е явление,
Целият е пълен с красиво мъчение!
И завършвам тез писания плахи,
С въпрос към Вас читатели драги,
.
.
Защо сме ние живи и защо туптят нашите сърца?
Докато в един раз не спрат и не се слеем със пръстта?
© Дейвид Нешев Все права защищены