В гора дълбока пълна с цвят

Аз гледайки в небето виждам тъмен мрак

И страх изпитвам аз вроден

От тъмното, нощта и тъгата в мен

Мъгла дълбока вдига се в гората

Люта, гъста и задушна  като съдбата

Съдбата аз да бъда сам във мрака 

Съдбата аз да се лутам в гората

И облаци тъмни изпълват в траур небесата

Сякаш канят в гората, великата със Косата

От страх побивам се и прескача моето сърце

Сякаш съм уплашено дете

И вълци вият бясно в долината

Изпълват като топови удари тъмнината

Над мен ято гарвани в кръгове танцуват

Като деца на площадка те лудуват,

И нощта огласят с гласовете техни

Пеят те своите тихи песни,

И всичко в този мрачен лес 

Ми споделя една и съща вест, 

Че годините летят и времето гори като лист в пещта,

Че живота тече и в края ни чака всесилна Смъртта,

Че ний на този свят велик,

сме нищо повече от просто миг,

Че буките вечни, когато се превърна в прах,

Ще стоят след мен сами във този мрак,

Че макар и аз да срещна моят край,

И дори и да съм във небесний Рай,

или във дивий Пъкъл да се мъча,

През шубите горски ще прониква лъча,

Лъчът огнен от луната светла

И когато моята душа е обречена на мрака

На небето ще продължава да гори Луната,

Ох защо сме ний на Земята?

Защо всеки го е страх от тъмнината?

И всеки в своята гора се лута,

И търси пътя си в заблуда.

Това ли е целта на тоз Живот голям?

Да сме обречени на вечний страх?

Или да търсим ний нашето място в течащото време

От самото начало, когато сме просто семе?

Ех Живота странно е явление,

Целият е пълен с красиво мъчение!

И завършвам тез писания плахи,

С въпрос към Вас читатели драги,

.

.

Защо сме ние живи и защо туптят нашите сърца?

Докато в един раз не спрат и не се слеем със пръстта?